Ханибал Барка
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Ханибал.
| Ханибал Барка | |
| картагенски военачалник | |
 Скулптурен портрет, за който се предполага, че изобразява Ханибал | |
| Служи на | Картагенска цивилизация |
|---|---|
| Род войски | |
| Битки/войни | Втора пуническа война Римско-сирийска война Требия Тразименско езеро Кана Зама |
| Дата и място на раждане | 247 г. пр.н.е.
|
| Дата и място на смърт | 183 или 181 г. пр.н.е.
|
| Родства | Хамилкар Барка (баща) |
| Ханибал Барка в Общомедия | |
Ханибал Барка е картагенски пълководец, главният противник на Рим в борбата за надмощие в Западното Средиземноморие през последните десетилетия на III век пр.н.е. Заради многобройните си победи над римските легиони във Втората пуническа война е смятан за един от най-добрите военни стратези от Древността до наши дни.
Произход и младини
[редактиране | редактиране на кода]Роден към 247 година пр.н.е., Ханибал е най-възрастният син на военачалника Хамилкар Барка, който предвожда картагенските войски в Сицилия в края на Първата пуническа война и по-късно, при завладяването на южна Иберия. Израства в Иберия, където заминава още 9–годишен заедно с баща си.[1] Освен военно обучение, получава отлично образование на пунически и гръцки език.[2] Участва в сражението от 229 пр.н.е., в което иберите убиват Хамилкар. При управлението на зетя и наследник на Хамилкар – Хасдрубал, Ханибал се отличава като способен командир.[1] Един от основните източници за живота и делата му – римският летописец Тит Ливий – го описва като неуморим, смел и вдъхновяващ водач с голям тактически талант, но, може би тенденциозно, добавя към качествата му жестокост, безчестие и нечестивост.[3] Също Ливий, наред с Полибий, Апиан и други древни автори, записва преданието, че още като момче Ханибал се заклева във вечна вражда с Рим.[1]
Командване в Иберия
[редактиране | редактиране на кода]След убийството на Хасдрубал през 221 г. пр.н.е. картагенските воини в Иберия избират единодушно Ханибал за свой предводител, а народното събрание в Картаген потвърждава избора им.[1] В поредица от походи през следващите две години той покорява Централна Иберия, побеждавайки обединеното опълчение на племената карпесии, олкади и ваккеи в битката на река Тагус.[4][5] През 219 г. пр.н.е. напада съюзения с римляните град Сагунт. В боевете за овладяването му е тежко ранен, но се възстановява и превзема града след 8–месечна обсада, с което дава повод на Рим да започне Втората пуническа война.[6]
Поход в Италия
[редактиране | редактиране на кода]
Без да дочака нападението на римляните, през пролетта на 218 година пр.н.е. Ханибал повежда армията си от Нови Картаген (днешна Картахена) през река Ибер (Ебро) и Пиренеите към южна Галия. Преодолявайки Алпите, през есента на същата година той слиза в долината на река Пад (По). В битките с местните племена и изпитанията на трудния преход през тези месеци армията му се стопява от 102 000 на 26 000 души.[7][8]
Пресрещнат от римляните още в подножието на Алпите, Ханибал преодолява съпротивата им и за две години прекосява Италия надлъж и нашир, печелейки три големи сражения благодарение на отличната си кавалерия и на тактиката си, основана на особеностите на терена и на познанията за психологията на противника. След победата при Требия през декември 218 г. пр.н.е. той вдига на оръжие срещу Рим всички галски племена в Северна Италия.[9] На следващата пролет Ханибал преминава Апенините, примамва в засада и избива войската на консула Гай Фламиний на брега на Тразименското езеро. Възпаление, получено при тежкия преход през блатистата равнина на Арно малко по-рано, му струва зрението на едното око.[10] След поражението на Фламиний римляните за известно време избягват мащабни стълкновения, но през 216 г. пр.н.е. дават най-голямата битка от началото на войната. В равнината край крепостта Кана в областта Апулия Ханибал обкръжава армията им, която със своите над 80 000 бойци надвишава близо два пъти броя на собствените му воини, и я унищожава.[11]
Сочена от военни теоретици през ХХ век като идеалния образец на битка за унищожение на врага[12], победата на Ханибал при Кана има за непосредствена последица разпадането на италийската конфедерация. От съюза си с Рим се отмятат повечето племена и градове на Южна Италия. На страната на Ханибал се обявяват и мощни противници в Сицилия и на Балканите – градът-държава Сиракуза и Македонското царство.[13] Въпреки това и въпреки победите в още няколко сражения, той не получава адекватна подкрепа от Картаген и през следващите години започва да губи съюзниците си един след друг. За да спаси един от тях – Капуа (главния град на областта Кампания), през 211 г. пр.н.е. Ханибал напада самия Рим, но безрезултатно. През 209 г. пр.н.е. той губи и най-големия от гръцките градове в Италия – Тарент.[14][15] С отмятането на италийците и поражението при Метавър на брат му Хасдрубал, дошъл на помощ с войска от Иберия, през 207 г. пр.н.е. Ханибал е принуден да се оттегли в най-южната част на Апенините – областта Брутий.[16]
Поражение
[редактиране | редактиране на кода]През 203 г. пр.н.е. – година след като Сципион нахлува в коренните територии на Картаген в днешен Тунис – Ханибал напуска Италия и по море се прехвърля с ветераните си в Африка, за да защити родния си град. Решителният сблъсък между двамата пълководци се състои през есента на следващата година. Битката при Зама завършва с пълен разгром на Ханибаловата армия от римските легиони и конницата на нумидийския вожд Масиниса.[17][18] Ханибал успява да се измъкне от бойното поле и убеждава сънародниците си да приемат мирните условия на Сципион, пресичайки гласовете за съпротива до край.[19]
След сключването на мирния договор Ханибал се заема да възстанови и укрепи финансово картагенската държава, задължена да изплаща значителна ежегодна контрибуция на Рим. Избран за суфет през 196 г. пр.н.е., той възпрепятства въвеждането на допълнителни данъци, а недостигащите за контрибуцията средства намира чрез събиране на стари задължения и борба с паричните злоупотреби на богаташите. За да елиминира съпротивата срещу тази политика, Ханибал прокарва и важна конституционна реформа – премахва пожизнения статут на така наречените „съдии“ от управляващия Съвет на 104–мата и го заменя с едногодишен мандат. Тъй като тези действия намират подкрепа сред мнозинството от гражданите, противниците на Ханибал се заемат да го отстранят, като го набеждават в Рим, че готви нова война с подкрепата на сирийския цар Антиох III. Когато римски делегати пристигат в Картаген, Ханибал не дочаква официалното искане за екстрадирането му в Рим и бяга с кораб на изток.[20]
Изгнание
[редактиране | редактиране на кода]Първото място, където Ханибал намира убежище, е финикийският град Тир във владенията на Антиох. През 193 г. пр.н.е., в навечерието на конфликта между Селевкидите и Рим, той вече е сред военните съветници на сирийския цар в Ефес, но съветът му за нахлуване в Италия остава нечут. В последвалата Римско-сирийска война Ханибал командва финикийска флота, която е разбита в битка с римските съюзници – родосците, между река Евримедон и град Сиде на югозападния бряг на Мала Азия. Войната е решена в полза на Рим в битката при Магнезия, а едно от мирните условия на победителите е да им бъде предаден Ханибал.[21]
Принуден да бяга отново, Ханибал се спасява в Армения, където помага на местния владетел да изгради столицата си Артаксата. По-късно се установява във Витиния, която враждува с римския съюзник Пергам. Начело на флотата на витинския цар Прусий, Ханибал нанася поражение на пергамците. Въпреки това царят се съгласява да го предаде на римските пратеници. За да не попадне в ръцете им, Ханибал се самоубива с отрова. Това става в град Либиса, според някои автори през 183, а според други през 182 или 181 г. пр.н.е.[21]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г Smith, William (ред.). Dictionary of Greek and Roman Biography and Mythology. Boston, Little, Brown & Co., 1867. с. 333. Посетен на 21.11.2016.
- ↑ Smith 1867, с. 341.
- ↑ Foulkes, Martin. Livy's Characterisation of Individuals and Races in Book 21, с. 71-72. Във: Histos. The On-line Journal of Ancient Historiography Архив на оригинала от 2016-11-22 в Wayback Machine., Newcastle University / Stanford University, т. 3 (1999). Посетен на 21.11.2016.
- ↑ Кораблев, И. Ш. Ганнибал. Москва, „Наука“, 1976. с. 61–63. Посетен на 21.11.2016.
- ↑ Полибий. Всеобща история (превод Валерий Русинов). Книга 3, гл. 13-14. Посетен на 21.11.2016.
- ↑ Кораблев 1976, с. – 2.htm 67 – 68, 71 – 74.
- ↑ Smith 1867, с. 334.
- ↑ Mommsen, Theodor. The History of Rome. Том 2. London, Richard Bentley, 1868. с. 105–115. Посетен на 21.11.2016.
- ↑ Mommsen 1868, с. 121 – 124.
- ↑ Mommsen 1868, с. 126 – 128.
- ↑ Mommsen 1868, с. 135 – 138.
- ↑ Holmes, Terence M. Classical Blitzkrieg: The Untimely Modernity of Schlieffen's Cannae Programme. Във: The Journal of Military History, т. 67, кн. 3 (2003), с. 745
- ↑ Mommsen 1868, с. 140 – 142.
- ↑ Mommsen 1868, с. 178 – 182.
- ↑ Cook, S. A. (ред.). The Cambridge Ancient History. Том VIII. Cambridge, 1930. с. 79–82. Посетен на 21.11.2016.
- ↑ Cook 1930, с. 95.
- ↑ Cook 1930, с. 103 – 106.
- ↑ Lazenby, John Francis. Hannibal's War: A Miltary History of the Second Punic War. University of Oklahoma Press, 1998. ISBN 9780806130040. с. 221–225. Посетен на 21.11.2016.
- ↑ Lazenby 1998, с. 229.
- ↑ Кораблев 1976, с. – 2.htm 306 – 311.
- ↑ а б Smith 1867, с. 340.
|
